Защо не знаем нищо a.k.a какво му има на българското училище.
Влизаш в училище, учил цяла вечер по един предмет, влизаш в час, изпитват те по съвсем друг. Всичко живо седи над тен и ти мели кооолко е трудно да влезеш във ВУЗ и как си за никъде без висше.
- Ааа… Ти Софийски?… Много ще трябва да учиш, много желаещи, умни деца… А, журналистика и право ли? Ми що не УНСС? Там, УНСС, опашката от гишето доооо…. Студентски град… Ама почвай да учиш, че годината свърши..
-Госпожо, февруари е…
-Да, ама идва март!
А ти гледаш това не особено мъдро същество, наричащо себе си учител с неправдоподобна гордост, и се чудиш:
- Дали е на марихуана или е на гъби?…
Светът ни унищожи.
Светът ни хвана за гушите, заби ни в земята и ни унищожи. Лутаме се търсейки отговор като пълни идиоти, без да осъзнаваме, че няма такъв, защото няма въпрос. Не знаем на къде сме тръгнали, не знаем защо, мислим си че знаем къде искаме да отидем и най-накрая се озоваваме на съвсем различно място. И си казваме, че “пътешествието си е заслужавало”. Да бе. Нищо не си заслужава безсънните нощи и загубените нерви, нищо освен животът.. Няма какво да оправдае изгубеното време. Няма и какво да ни го върне. Остава само да се осъзнаем на време и една късна вечер да си кажем:
-Утре е първият ден от остатъка на живота ми.
А след като се събудим да продължим по старо му.
K.
Хей! Търся си Пен Пал. Ако някой е заинтересован да ми пише на лично!!
MASSIVE GIVEAWAY!!
I went through items i do not need before and rather than sell, i wanna give my followers a chance. i already have another of these.
ITEMS INCLUDE:
- iPad 2 (Black) Price: 399$
- iPod touch (White) 32GB Price: 249.00$
- Solo Beats HD (White) Price: 199.95$
- Nikon Coolpix P510 Price: 429.95$
TOTAL: 1,277.90$
RULES:
- MUST BE FOLLOWING ME
- REBLOG AS MANY TIMES AS WANTED
NO LIKES- MUST HAVE ASK OPEN (TO INFORM YOU IF YOU’VE WON!
- REBLOG QUICKLY.
MESSAGE ME HERE FOR QUESTIONS
I WILL MSG YOU IF YOU DID NOT FOLLOW.
CONTEST ENDS ON MARCH 3, 2013.
SO YOU HAVE PLENTY OF TIME TO REBLOG
POSTED 1/11/13
(via werememberall)
Отечество любезно…
Още от малки сме научени да обичаме отечеството: учим и рецитираме стихотворения, написано от други хора; пеем песни; правим манифестации- и всичко това в името на нашето мило отечество. Прекрасно, но какво е отечество? Аз, като повечето си връстници, все още търся отговор на този въпрос. Знам единствено, че обичам страната, но не и държавата; че всеки опит за промяна е спиран още в самото начало; че народа изнемогва, докато управляващите живеят в малки дворци и потъпкват малкото останало достойнство на обикновените хора. Знам още, че се разчита на моето поколение да прекратим тази несправедливост, но не знам дали ще сме способни. Според мен отечество няма- поне не в онзи смисъл, който влагат в него в стихотворенията, които учихме като деца. Днес нашето отечество е липсващо, а може би и нашите очаквания за него са прекалено големи.
(Source: panelsandyeards.tumbl.com)
Петте правила на успеха.
1. Ще получиш това, което искаш, само ако попиташ за него. Без значение дали го заслужаваш или не. Така е устроен светът ни - щастието не идва при онези, които чакат, а при онези, които го вземат.
2. Забрави за “Не мога”, “Невъзможно е”, “Няма как” и други подобни оправдания. Винаги има начин да постигнеш целите си и той е да си скапеш задника от работа.
3. Не се отказвай. Всеки ще ти каже, че си си поставил прекалено високи цели и че не си достатъчно добър. Ще има моменти, в които ще искаш да се откажеш. В тези моменти бутай още по-силно, докато всичко отново влезе във фокус.
4. Прави всичко, за да бъдеш горд със себе си. Когато постигнеш това, вече нищо и никой друг няма да има значение.
5. Ако боли, значи си на правия път. Независимо дали говорим за тренировка, работа, образование и т.н. ако си изтощен значи правиш нещо както трябва. Ще починеш, когато си свършил с работата. Просто си спомни защо правиш всичко това и продължавай да натискаш.
Няма да бъде лесно, но ще си заслужава!
(Source: panelsandyards)
Синята панелка.
Е време беше да посветя пост и на някоя панелка, не мислите ли? Та въпросната сграда се намира срещу училището ми (с/у търговската гимназия, ако има някой съгражданин от Стара Загора). Когато имаме часове в южното крило мога да я видя през прозореца. Не бих казала, че е едно от най-лицеприятните здания в града, дори обратното - разрушена, потъмняла от годините, била е светло синя, но сега е потъмняла. Всеки балкон е с различен нюанс на синьото, окичена е с климатици и сателитни чинии, покривът се руши, входовите стъкла са изпочупени… Но все пак има нещо в тая панелка, което ме вдъхновява неизмеримо много. Може би начинът, по който цветът на остарялата мазилка контрастира с небето, начинът по който сякаш свети леко, когато слънцето залязва. Сякаш разказва история… И не мога да спра да си мисля, че тая панелка с износената мазилка и изпочупени стъкла, прилича малко или много на нас - българите. Една нация изтощена от нещастие и плач, но все пак стояща на краката си поради липсата на друг избор. Ранени, сломени, но все пак живи, българите се извисяват, потъмнели, като синята боя. И не само ние, целият свят е така. Целият свят е уморен от удари и експлозии. Може би някой ден ще ни се даде почивка. Може би греша и има Бог. Може би ще му писне да гледа как всичко пропада. Но може да съм права. Може да продължим да понасяме ударите и да стоим на краката си само, защото нямаме друг избор. Честно да си кажа, започвам да си мисля, че целият ми живот ще продължава така- че ще продължа да крия чувствата си молейки се на Бог, в който не вярвам. Единственото, на което се надявам е да бъда като тая синя панелка - полуразрушена, но все пак тук.
(Source: panelsandyears)
Животът Е красив.
Направих си сметка, че по нещата, които пиша, много лесно някой може да си помисли, че не обичам живота. И сега мисля да поправя нещата. Обожавам живота.Обичам всичките му красиви моменти ии невероятните случки. Обичам го в неговата простота, обичам го, когато е сложен и заплетен. Но най-много го обичам, когато е труден, когато ме предизвиква, когато ме провокира да мисля, да разсъждавам, да действам. Обичам живота, когато ме бута към дъното, когато ми зашива шамар за нищо, когато ме хваща за раменете и разтърсва преди да съм потънала прекалено дълбоко в самосъжаление.
Друг извод, който някой би могъл да си направи от този блог е, че аз съм сравнително депресиран човек. Това не е съвсем така, защото, разбирате ли, щастието за мен е много относително понятие. Аз съм щастлива въпреки постоянните си “черни” мисли. За мен щастието не се намира в големите групи приятели, в многото пари, в лъскавите барове и т.н. Въпреки, че съм разорена, не особено обичана от хората и не прекалено красива, аз съм щастлива. Имам моменти, които да ме вдъхновяват. Имам причини да се усмихвам, имам за какво да мечтая и имам с какво да се боря.
И в крайна сметка ни трябва само това, нали? Само причина и възможност да следваме мечтите си. Малко сила, колкото да се обърнем по гръб и да погледнем към порозовяващото небе. Възможност да видим чудеса, в които никога да не повярваме. Попътен вятър и аромат на цъфтящи липи. Враг, с който да се борим и край, на който да се надяваме.
Така че ако нямате нищо зад себе си. Ако сте на самото дъно. Ако нямате нито стотинка в джобовете си и белези по кожата си. Ако няма кой да ви хване ако паднете, ако сте с разбито сърце или с разбити мечти, ако всичко и всеки е срещу вас - поздравления!! Защото когато загубиш всичко, тогава най-накрая осъзнаваш, че животът е красив!
(Source: panelsandyears)
Перфектни.
От малка имам тази тайна мечта - да бъда идеална, съвършена. Да събирам в себе си красота, ум и доброта. Да бъда една малка ходеща кукла Барби, която всички да обичат. Толкова време, толкова опити и пак - провал. Не разбирам какво не ми е наред, съмнява ме и че някога ще разбера, но винаги, ама винаги, нещо липсва. И това липсващо нещо ме унищожава малко по малко всеки ден.
А най-тъжното е, че всеки млад човек се чувства така. Всеки усеща натиска да бъде перфектен, да влезе в модела за идеалният човек изграден от нашето общество. Като че ли вече има сложени определени условия, за да бъдеш обичан: трябва да си красив, слаб, умен, забавен, да не си циничен, да си щастлив, да пиеш, но да не се пропиваш, да правиш секс, но да не бъдеш развратен, да учиш, но да не си прекалено добър… Списъкът с условия продължава още много. И след всичко това от нас се очаква да бъдем спокойни и да мислим позитивно. Опитвала съм, ни никога не се е получавало.
И с тези условия обществото ни уби. Не само тинейджърите. То уби хората. Вече не сме такива в истинския, дълбок смисъл на думата. Вече всеки се опитва да достигне този изкуствен идеал за човек, поставен на пиедестал от медиите. Всеки иска да бъде по-слаб, по-красив, по-умен. Вече никой не иска да бъде себе си, заедно с всичките си недостатъци и предимства. Не ние искаме да бъдем модели, музиканти, артисти… Всичко друго, ни не и себе си.
Това ме тревожи все повече и повече напоследък. Тревожа се, че ще се изгубя, опитвайки се да достигна идеала си. Тревожа се, че пак ще изгубя всички на които държа, понеже не съм перфектна. Тревожа се, че ще продължа да живея живота си в мрачните царевични поля на страха, че всички ще живеем там. Единственото нещо, което ме поддържа е, че в крайна сметка всеки ще се превърне в това, което заслужава.
(Source: panelsandyears)
Е, здравейте!
Казвам се Калина. На 17 съм. От Стара Загора, България. Предполагам, че трябва да кажа защо реших да направя този блог. Първо, защото от много време тази мисъл се върти из главата ми- обичам да пиша, писането за мен е като заобиколен път около говоренето. Никога не съм имала дневник, или поне не съм писала повече от 2-3 реда в него. Но въпреки това обичам да пиша. Другата причина, поради която реших да взема тази крачка и да направя проклетия блог е просто, за да имам място да изливам цялата горчилка и тъга, която се е събрала в мен.
Следващия въпрос сигурно е: Защо “Panes and Yards”. Ами общо взето - това е ежедневието ми: панелки и дворове. Не ме разбирайте погрешно- не ги мразя, дори обратното. Намирам нещо красиво и носталгично в старите комунистически панелки и широките сиви училищни дворове, с които е изпълнен… всеки град в България. Особено красиви са на залез слънце. Когато жълто-сивкавите им фасади сякаш грейват на умиращата светлина.
Може би трябва да кажа още нещо за себе си? Няма кой знае какво да се каже. Просто типична тинейджърка, която се бори със света и със себе си, която мисли, че винаги е права и която прави от нищо велика драма.
Та това е всичко. Ако някой все пак иска за разбере още нещо за моята “колоритна” личност- да се чувства свободен да коментира, праща съобщение или каквото там се прави в този сайт.
Е, довиждане.
За сега.
(Source: panelsandyears)
